"За всяко дете трябва да има смисъл, че идва на училище"
В част 2-ра на поредицата "За едно ямболско училище в далечно село" Атанаска Бонева, зам-директор по учебната част на СУ „Паисий Хилендарски“, с. Скалица за: единственото средно училище в община Тунджа; хората, които са смели в мечтите си; как едно училище дава всичко, което може да даде едно семейство – ценности, хармония, принадлежност.
Подкрепете ни и инвестирайте в децата като граждани в училището тук
От проблемите, с които се сблъсквате, кои за Вас са най-големите?
Проблемите са много. Не знам в кой аспект да ги представя, като част от ръководството на училището, като учител по гражданско образование и философия, близък приятел на децата, като човек, родител, но ще се опитам да ги обединя. Най-големият проблем е подхода в училището, за мен той трябва да бъде сменен цялостно. Подходът трябва да е ориентиран към ученика, но в истинския му смисъл. Всяко едно дете да идва с желание на училище, колкото и шаблонно да звучи и колкото и трудно да звучи, да има смисъл, че идва на училище. Когато децата излязат от училището, да бъдат максимално подготвени за това, което им предстои в живота. Имам щастието да водя предмети, които имат тази цел. Нашата образователна система не е адекватна, нашите деца не излизат подготвени за живота. Те учат страшно много неща на висок академичен език, неща, които, в повечето случаи, не са им полезни в живота или не осъзнават защо ги учат и не могат да стигнат до тях. Въпреки това съвременният учител е принуден да изпълнява това, което е спуснато като програми и планове. Аз много често съм изправена пред вътрешен конфликт - да си преподам урока както е в учебника, или да проведа часа така, както смятам, че децата имат нужда в момента и ще бъде много по-смислено и полезно за тях.
Имате ли рецепта?
Децата трябва да припознаят училището като желана територия. Гражданското образование и ученическото самоуправление не се практикуват само с Ученическия съвет, а с доста повече ученици, доброволци, съмишленици.
Такъв пример е и „Ученическият патрул”, чиято цел е спазването на реда и дисциплината в училище, заедно с дежурния учител. Така децата осъзнават колко е неприятно да правиш забележки и никой да не те чува и започват да спазват правилата. Разбира се, има критерии, по които се избира патрулът, децата сами си правят и графика.
Всичко това говори, че когато те имат други ангажименти, освен уроците, и неща, които кореспондират с техните желания, те идват с желание на училище.
Кой е най-важният урок, който искате да преподадете на своите ученици?
Да станат добри хора! За мен това е най-смисленото, да станат хора в истинския смисъл. Всъщност, децата сами си го казват: „Госпожо, Вие ни учите да станем добри хора.” Във всяко едно дело ние търсим смисъла в човешките взаимоотношения, защото те живеят и ще живеят в общност. За да са в мир със себе си, те трябва да се научат да живеят добре, а за да се научат да живеят добре, трябва да познават ценностите.
Кой е най-важният урок, който Вие получихте от тях?
Винаги съм имала страх да общувам с деца и съм си казвала, че няма да имам тази търпимост и толерантност към тях. Работила съм в друга сфера и съм общувала на други нива. Най-важният урок? Ами, може би научих, че мога да общувам с деца. Според тях се справям добре, според мен - не знам дали е така. Децата ти дават един свят, в който ти си само истински, няма как да играеш игри и да има фалш. Ако го приложиш, много бързо ще бъдеш изключен от тях. Или играеш по правилата и си с тях, или - не.
Как виждате бъдещето на училището и учениците?
Аз имам големи мечти за това училище, може би защото съм свързана с него. Мисля си, че нещата ще се случват докато наистина има такива будни хора, като настоящата директорка, която е също толкова смела в своите мечти.
Виждам го като истински център на образователното дело в нашата община, защото то е единственото средно училище към момента. Имаме и професионална паралелка лозаро-винар, което колкото и странно да звучи, е дълбоко свързано с нашите корени като народност и като общност. Както виждаме в последно време, все повече хора се връщаме към това, което сме, колкото и да ни се иска да бягаме в съвременния свят. И може би наистина след време, с будни хора, защо не и с част от учениците, които са към момента в това училище, то ще продължи образователното дело и ще бъде един център, който би бил за пример. Най-съществените му плодове остават учениците, които възпитава и изпраща като посланици на доброто и на истинското.
Едно селско Ямболско училище, в далечно село, с областен град с последната буква на азбуката, но там наистина има нещо уникално и различно, дори бих казала и магнетично, до което си заслужава човек да се докосне.
Имате ли мото, ако да - какво е то?
Аз нямам мото, но моите деца имат: „Първо сме хора, после сме различни”, защото често се оказва, че различието е ключов фактор във всяко едно действие. Не съм измислила мотото, по-скоро съм го вкарала в часовете, много сме разсъждавали и работили върху това. Те често го повтарят, когато ги попитат кои са, и дават отговор с тези няколко думички.
След като реализират своя идея, те казват: „Ние сме едно семейство.” Те се чувстват като такива. Какво по-хубаво има от това едно училище да дава всичко, което може да даде едно семейство - ценности, хармония, принадлежност.