„За едно Ямболско училище в далечно село ”

В поредицата „За едно Ямболско училище в далечно село” ще Ви запознаем със заместник-директора на СУ " Св. Паисий Хилендарски" в село Скалица, община Тунджа. Атанаска Бонева е от учениците, които се връщат по-късно в училище като учители. За нея всеки чоеек, независимо дали на 5, 8 или 16 години е гражданин. Основаното през Възраждането училище се опитва да се ориентира спрямо интересите на учениците, да ги учи да бъдат добри хора, които от обекти се превръщат в субекти. Повече за програмата в с. Скалица тук

Разкажете ни малко за себе си. Как станахте част от СУ " Св. Паисий Хилендарски"?

Казвам се Атанаска Бонева, заместник-директор съм по учебно творческата дейност. Част от това училище съм отдавна, повече от 30 години го нося в себе си, защото съм негов бивш възпитаник. Моята професионална кариера, преди да стана част от екипа, беше в социалната сфера. Бях привлечена от настоящия директор, който е мой бивш класен ръководител. Като всеки ученик и аз имам любими учители и тя е една от тях. Станах част от екипа с идеята да успея да предам това, което съм натрупала като опит. Директорката е много креативен човек, който осъзнавайки проблемите на съвременното образование, промяната в поколенията, потребностите на учениците, си даваше сметка, че към екипа в училището трябва да се привлече човек, който има и други компетентности, именно опит в социалната сфера. С тази визия ме привлече, за да мога да допринеса за училището с нещо различно. Често казвам на директора, на приятели и близки, че дойдох в училище, само за да помогна, че ще продължавам да се развивам в социалната сфера, тя е моето основно поприще, но се оказа, че малко повече се задържах в училище.

„Паисий Хилендарски“ е средищно училище в село Скалица, където живеят по-малко от 500 жители. Разкажете ни повече за учениците, които учат при вас.

Нашите ученици са от 14 населени места, повечето роми, те не са една общност. Това са деца, които живеят далече от областния град. За тях развлеченията са много малко. Те освен да помагат на семействата си, нямат други дейности. Дори често семействата им липсват, защото са в чужбина и част от задълженията на възрастните са вменени на децата.

Какви са техните интереси?

Честно казано, аз не познавах образованието и децата отвътре. В досегашната си работа съм имала контакт с образователните власти, с ученици, но буквално в кухнята на училището не бях влизала. Когато влязох, си дадох сметка какво наистина интересува учениците, какво наистина ги вълнува. Техните потребности са много по-различни от това, което днес определяме като съвременния облик на образованието. Осъзнавам, че това, което казвам на глас не се казва от много хора, но смятам, че за да има промяна трябва проблемите да се назовават.

Иновацията на училището е самоуправлението на учениците. С какво сте различни?

Имах щастието още първата година да взема под своето крило ученическото самоуправление. По нормативна база то съществува отдавна, но не е тайна, че на повечето места, е чисто проформа. Когато започнахме да мислим върху идеята как наистина да се реализира, логично тръгнахме от потребностите на учениците, от това, което ги вълнува и интересува. В разговорите, в срещите, в извеждането на тези потребности и интереси се оказа, че наистина пресечните точки между това, което ние даваме като учители и образователна система и това, което очакват учениците, не са толкова много. Различното при нас е, че ние се опитахме да се преориентираме, доколкото позволява нормативната система, да имаме максимално много пресечни точки между това, което искат децата и това, което можем да им дадем от статута, в който сме.

За мнозина „младите не се интересуват от нищо“. Какво мислите Вие?

Създадохме Ученически съвет, той започна с дейности, които самите деца инициираха, те започнаха да дават предложения. Много им беше трудно да влязат в ролята на хората, които дават предложение и поемат отговорността за него, защото, спрямо досегашната практика, те са едни изпълнители. Когато чуят от позицията на учител: „Вие можете да направите това, при условие, че спазите определени правила.”, „Това може да се случи с наша подкрепа.” , „Идеята е прекрасна.” в началото, те наистина гледаха доста странно на тези поощрения. Но след първата, втората инициатива нещата много бързо започнаха да си идват на мястото и да дават още по-силна мотивация за промяна. Ако зададете на моите ученици въпроса: „Как са попаднали в Ученическия съвет?” те самите ще ви дадат много интересни отговори, как г-жа Бонева им е говорила нещо и те не са го разбирали, и са се чудели, но въпреки всичко им е било любопитно да останат и да продължат. В един момент, обаче конфигурацията се промени- те започнаха да дават идеите. За нас е важно да превърнем учениците от обекти в субекти, да знаят, че техния глас е важен. Те знаят, че ако техните предложения са добре аргументирани и могат да ги защитят, те ще се получат и се получават. За три години нещата са доста различни, защото ние вече виждаме смисъла от тази промяна. Децата вече не идват като пасивни ученици, не идват само с нагласата, че имат 6 или 7 часа, те имат и други задачи, други отговорности, друг живот, други социални контакти. Те поемат отговорност и задължения, които не са присъщи за всички ученици.

Например?

Например, учениците имат свое радио, което е изцяло тяхна идея. Както казах на нашите деца често са вменени задълженията на възрастни, те имат много малко развлечения. Ученическият съвет се събира всяка седмица, имаме кръгла маса и си казваме на кой какво му е направило впечатление, какво искаме, как можем да го направим. Децата попитаха: „Госпожо, не можем ли да си пуснем една радиоточка, по която да казваме на всички ученици за неща, които планираме да направим?” В училищата вече отдавна няма радиоточки, това са допълнителни инсталации и т.н., но започнахме да търсим варианти. Имахме възможност да се включим по един проект на община Тунджа по МИГ и когато дойде време и им казах, че имаме шанс да разпишем нещата, те участваха с мен. Те търсиха линкове, техника, материали, изпращаха ми, разписвахме- това ще изберем, то ще се случи по този начин, на колко места ще се монтират тези устройства. Демонстрираха такава голяма ангажираност! В последствие определяха и съдържанието на радиото, всеки четвъртък то звучи, можете да го чуете и във Facebook страницата на училището.!

Какво означава за Вас думата "гражданин"?

Мога да отговоря веднага не само като учител по гражданско образование, но и като човек, за когото темата е много скъпа. За мен, по-важно е понятието „гражданин” в работния му смисъл. Разбирам го като личност със съдържание. Моите ученици знаят, че те всички са личности във всеки един етап от своето развитие, от раждането си. Могат да бъдат гражданини и на две години и на 5, 18 и т.н, независимо какво пише в учебниците. А в какво се изразява това „гражданство”- в неговата позиция, да има права и отговорности, на база своите години, да има будно мислене, ангажираност с всичко, което се случва около него, не само към семейството или средата, в която общува и към която принадлежи. И най-вече да бъде непримирим към това, което счита, че не е редно. Опитвам се да ги уча на всичко, чрез преживелищен опит, убедена съм, че това е един от най-правилните подходи на учене. Когато наистина влезеш в обувките на другия много по-бързо осъзнаваш, разбираш смисъла, отколкото ако само четеш написаното в учебника.

Как решихте да се свържете с "Малките стъпки, които водят до промяна"?

Много бързо реших, имах късмета да бъда на оперативката в община Тунджа, в която представиха вашето писмо. Веднага проявих интерес и заявих на заместник-кмета, че нашето училище проявява интерес, дори без да го обсъдя с директора. Бях убедена, че това са нашите партньори. Както ви казах, от няколко години работя по темата и непрекъснато търся съмишленици. Прочетох и си казах: „Ето, това са хора като нас, каквото и да се случи ние можем да си бъдем взаимно полезни. Това ще бъде за нас протегната ръка.” Естествено, веднага го споделих с децата. Ние имаме много тясна комуникация, независимо дали сме ваканция или-не, тогава беше лятото, преди старта на учебната година. Писах им в групата, споделих им, те знаят, че не трябва да се затваряме сами. Децата, които живеят на село искат или не искат попадат в една изолация, нямат това самочувствие като децата от града. Но вече сме на един такъв етап, в които те гордо се заявяват. Когато са истински и човешки, тогава се получават нещата.

Какво очаквате от програмата?

На първо място очакваме партньори - ние вече ги имаме. И още един прозорец за това, което се случва около нас. Най-вече партньорство, протегната ръка и тласък, да преминем поне едно стъпало по-нагоре с това, с което се занимаваме.

Следва втора част